Решение на седмицата: ВКС за това на какви критерии трябва да отговарят съдебно-медицинските експертизи

Р Е Ш Е Н И Е

№ 608

гр. София, 08.10.2026 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА

при секретаря Иванка Палашева
като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова гр. дело № 369 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: на Г. М. Х. – ищец в производството, и на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение К.“ АД, ЕИК[ЕИК] – ответник в производството, срещу въззивно решение № 238 от 24.09.2025 г., постановено по в. гр. дело № 310/2025 година по описа на Великотърновския апелативен съд.
С обжалваното и от двете страни въззивно съдебно решение съдът е отменил решение № 27/21.01.2025 г. по гр. д. № 364/2021 г. по описа на ОС – Русе в частта, с която „Университетска многопрофилна болница за активно лечение К.“ АД е осъдена да заплати на Г. М. Х. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, за сумата над 15 000 лв. до присъдения размер от 30 000 лв. и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 2 024.10 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 05.05.2020 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за разноските, с която „Университетска многопрофилна болница за активно лечение К.“ АД е осъдена да заплати на Г. М. Х. разноски над 1 236.57 лв. до присъдената сума 2006.40 лв., вместо което е постановил:
– отхвърлил е като неоснователен предявения от Г. М. Х. против „УМБАЛ – К.“ АД [населено място] иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане на 05.05.2020 г. – медицински деликт – за разликата над 15 000 /петнадесет хиляди/ лв. до присъдения размер от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2020 г. до окончателното изплащане;
– отхвърлил е като неоснователен предявения от Г. М. Х. против „УМБАЛ – К.“ АД [населено място] иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане на 05.05.2020 г. – медицински деликт – в размер на 2 024.10 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2020 г. до окончателното изплащане;
– потвърдил е решение № 27/21.01.2025 г. по гр. д. № 364/2021 г. по описа на ОС – Русе в останалата му обжалвана част (за сумата от 15 000 обезщетение за неимуществени вреди и в частта, в която са отхвърлени исковите претенции до пълния им размер).
С определение № 1377 от 18.03.2026 година по настоящото гр. дело № 369/2026 г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение К.“ АД, [населено място], ЕИК[ЕИК]. Със същото определение е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на Г. М. Х. на въззивното решение, описано по-горе, в следните му части: в частта, в която е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен искът за обезвреда на неимуществени вреди над сумата от 15 000 лева до 30 000 лева и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за обезвреда на неимуществени вреди над сумата от 30 000 лева до пълния му предявен размер от 40 000 лева.
Решението е влязло в сила за присъдената на ищцата сума от 15 000 лева за отговорността на ответната болница за неполагане на необходимите грижи за здравословното състояние на ищцата в следоперативния период. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в останалата му част с оглед необходимостта от преценка за наличие на по-голям обем и вид на твърдените от ищцата вреди, причинени от забравена марля в коремната й кухина при операция на 05.05.2020 година и доколко това ангажира отговорността на болницата за евентуално присъждане на по-високо обезщетение за неимуществени вреди.
В касационната жалба на Г. М. Х. въззивното решение се обжалва като неправилно и постановено при всички основания, разписани в чл. 281, т. 3 от ГПК: нарушение на материалния закон (в частност – чл. 52 от ЗЗД), необоснованост и съществено процесуално нарушение.
Касаторът твърди, че мотивите на ВтАС не отчитат цялостния събран по делото доказателствен материал и се базират единствено на неаргументираното предположение на вещите лица; след приемане на КСМЕ на дата 21.10.2024 г. по реда на чл. 147 от ГПК е представено и прието разчитане на КТ на корем и малък таз (съвпадащи с оперираната при ответника зона) на ищцата от 08.10.2018 г. (в период след 2012 г. до 2020 г.), в което няма никакви данни за изобразени чужди тела, а това от своя страна автоматично дисквалифицира и опровергава теорията на вещите лица за оставяне на марления компрес в корема на ищцата преди процесната операция, извършена от лекарите – служители на ответника на дата 05.05.2020 г.
Според касатора, за да стигне до извода за реализиран медицински деликт, който не съставлява забравяне на чуждо тяло, ВтАС не е приложил правилата на формалната логика, не е анализирал всички събрани доказателства и е направил необосновани правни изводи. Моли касационната инстанция да приеме, че с въззивното решение е допуснато съществено процесуално нарушение, ограничаващо възможността на ищцата да докаже медицинския деликт, в частност – забравянето на чуждо тяло в коремната кухина, още повече, че въззивният съд е отхвърлил искането на ищцата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускане на повторна КСМЕ пред въззивния съд.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение в обжалваните му части и за уважаване на предявения иск в пълен размер. В условия на евентуалност моли след отмяна на въззивното решение делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Велико Търново със задължителни указания за назначаване на повторна комплексна СМЕ.
По така депозираната касационна жалба ответната по касация страна – „УМБАЛ К.“ АД е депозирала отговор на касационната жалба със становище за нейната неоснователност по съображения, че от приетата тройна съдебно-медицинска експертиза изрично се установява, че не може да бъде определено със сигурност при коя оперативна интервенция е попаднал компресът в коремната кухина на ищцата; че вещите лица ясно са формулирали две възможни медицински хипотези – компресът да е оставен при операцията от 05.05.2020 г. или да е останал от предходни интервенции, като при по-късната операция е настъпило неговото разместване; че наличието на две еднакво допустими и научно обосновани хипотези изключва възможността за категоричен фактически извод, поради което въззивният съд правилно е приел, че така твърдяният медицински деликт не е доказан.
Третото лице-помагач на страната на ответника ЗК „У.“ АД не е изразило становище.
В проведеното по делото открито съдебно заседание касаторът чрез своя процесуален представител поддържа касационната жалба и моли същата да бъде уважена като основателна.
Ответната по касация страна „УМБАЛ К.“ АД не изпраща представител.
Третото лице-помагач ЗК „У.“ АД не изпраща представител.
В посоченото определение № 1377 от 18.03.2026 година по настоящото гр. дело № 369/2026 г. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в посочените части на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, относими към правния спор, както и да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните.
По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, намира следното:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г. о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др.
В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора.
За да разреши спора между страните съдът трябва да установи кои от сочените от страните факти съществуват в действителността и съответно доколко обосновават доводите, възраженията и исканията на страните. Това установяване се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.
Съдът е длъжен при решаващата си дейност да обсъди всички обстоятелства, въведени от страните или служебно установени, в това число изяснените и установени посредством заключенията на вещи лица по делото факти и връзки между факти. С експертиза се установяват факти и връзки между факти и се дават експертни оценки, когато са необходими специални знания, с каквито съдът не разполага. Установяването на фактите е предмет на констатации, връзките между фактите и оценките в рамките на поставените на вещи лица задачи са предмет на изводи.
При спор относно отговорността за вреди, причинени при оказване на медицинска помощ, съдебномедицинската експертиза има съществено значение, доколкото установяването на определени медицински факти и връзки между тях изисква специални знания. Именно поради това заключението на вещото лице следва да отговаря на повишени изисквания за компетентност, обоснованост, научност, проверимост и пълнота.
Експертното заключение не може да се свежда до непроверима констатация за „вероятност“. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняване на въпроси по делото са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други. Следователно функцията на експерта е именно да приложи своите специални знания по научен и професионален начин към конкретно установените по делото факти. Тази функция не може да бъде изпълнена с едно общо твърдение от рода на: „Най-вероятната причина за настъпилия резултат е …“, ако вещото лице не посочи какво точно разбира под „най-вероятна“ или „вероятна“ причина; на какъв медицински метод се основава тази преценка; какви конкретни медицински факти обуславят извода; кои други възможни причини са разгледани; по какви медицински критерии тези други причини са изключени или са приети за по-малко вероятни; каква е научната литература, медицинският стандарт или общоприетият диагностичен/терапевтичен алгоритъм, на който се основава изводът; анализ на времевата последователност на събитията; анализ на медицинското състояние на пациента преди и след спорното действие или бездействие; посочване на обстоятелствата, които подкрепят или отслабват всяка от възможните причинни хипотези; посочване на научни източници, когато изводът се основава на спорен или специфичен медицински въпрос.
Само тогава съдът може да провери дали „вероятността“ представлява действително научно обоснована оценка или само субективното мнение на конкретния експерт. В противен случай изразът „вероятно“ се превръща не в научна констатация, а в непроверима експертна оценка, която не позволява на съда и страните да проверят начина, по който е достигнато до заключението. Задачата на вещото лице е да даде медицинската основа, върху която съдът да извърши правната и доказателствената преценка.
Заключение, в което вероятността е само декларативно посочена, без да е обоснована чрез проверими медицински данни и методология, не изпълнява изискването за научна обоснованост и пълнота на експертното изследване. Съдът може да не възприеме заключение на съдебно-медицинска експертиза, но във всички случаи следва да изложи мотивирано причините за това. Невъзприемането от съда при решаващата му дейност на крайното заключение на вещо лице не преодолява липсата на прецизност при формулирането на задачата или предмета на изследване, когато съдът не е проявил съответната активност при допускане на доказателственото средство, нито липсата на компетентно или пълно заключение по делото.
Ако вещите лица посочат релевантна за отговорността причина като „най-вероятна”, от това не следва пряко извод за липса на пълно и главно доказване. От решаващо значение е дали останалите причини следва да бъдат изключени като вероятност поради обстоятелства, установени по делото, извън предмета на медицинското заключение или на основание констатации в него, съобразно приетите доказателства, включително свидетелски показания. Затова и преценката на всички доказателства по делото, включително при изграждане на извод за причинно-следствена връзка, е задължение на съда.
В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, а именно: решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. №408/2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 264/2014 г. по гр. д № 6457/2013 г. , ІІІ г. о. на ВКС; решение № 72 от 11.05.2016 г. по гр.д. № 5936/2015 г. на ВКС, ГК; решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК; решение № 77/30.05.2017 г. по гр. дело № 2956/2016 г. ІV г. о. на ВКС; решение № 89/27.10.2020 г. по гр. д 1694/2019 г. , ІІІ г. о. ВКС; решение № 106 от 02.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1897/2019 г., IV г. о. на ВКС; решение № 163 от 3.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 123/2020 г., III г. о. и др.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел за установено, че от представената медицинска документация се установява, че ищцата Г. Х., към него момент на 44 г., е хоспитализирана в „УМБАЛ К.“ АД на 04.05.2020 г. с приемна диагноза „миома утери” и след направени лабораторни и образни изследвания е насочена към оперативно лечение с умерен оперативен риск, с предоперативна диагноза „лейомиом на матката“ /нераков тумор, който започва в стената на матката/; че оперативната интервенция е проведена на 05.05.2020 г. от хирургичен екип в състав д-р С. Х., д-р Л. Т. и м.с. Б. Д..
От заключението на приетата по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза от вещи лица – специалисти по хирургия, акушерство и гинекология и урология, според въззивния съд се установяват конкретните действия, извършени при операцията съгласно представения оперативен протокол № /830/290, а именно: според правилата за отстраняване на матката /хистеректомия/ след антисептично почистване на предната коремна стена е извършен напречен разрез на около 10-15 см. под пъпа и след разрязване на фасцията на предните коремни мускули и перитонеума е проникнато в долната част на коремната кухина /малкия таз/; намерена е матка, уголемена колкото бременност във втори-трети лунарен месец, както и множество сраствания на сигмоидното черво и тънките черва към маточната повърхност и на аднексите към задната маточна повърхност; екипът е започнал да разрязва масивните сраствания между червата, матката и аднексите /т.н. дебридман/, за да осигури достъп до матката, аднексите и техните връзки и кръвоснабдяване; след превързване на съдовете на аднексите и матката, същите са отстранени над нивото на маточната шийка, оперативната област е огледана за кървене, поставен е дрен ниско в таза и коремът е затворен.
Съдът е отбелязал, че посоченото от експертите съответства на показанията на св. д-р Л. Т., която при операцията на Г. Х. е била асистент на опериращия лекар д-р Х., че екипът е работил на ниво малък таз, без да е прониквано нагоре в коремната кухина и относно констатираните множество сраствания, които били като при перитонит при липса на данни пациентката да е прекарала такъв.
Съдът е посочил, че на 10.05.2020 г. ищцата е изписана с посочено в епикризата добро общо състояние, но от показанията на св. А. Г. – дъщеря на ищцата – се установява, че на третия ден от операцията майка й се обадила и й казала „аз умирам и няма да изляза оттук жива“, заради което тя, заедно с баща си и леля си, пристигнали в болницата в Р. и поискали информация за състоянието й; разговаряла с дежурния лекар д-р Т., която й заявила, че е нормално майка й да има температура /такава е отразена на 07.05./ и повръщане и че не може да се занимава с тях и да отидат на следващия ден в 9.30 ч. за информация при д-р Х..
Въззивният съд е отразил подробно показанията на св. Г., която е медицинска сестра: същата считала, че не е нормално майка й да има температура и повръщане 3 дни след операцията; на следващия ден търсила по телефона д-р Х., но последната не отговорила; след изписването на майката й последната се оплаквала от постоянни болки, но не в областта на операцията, а по-нагоре в червата, не можела да се храни нормално, повръщала многократно, налагало се да й включва венозно „Д.“; поддържала температура 37.6 – 37.8 градуса. Посочени са и показанията и на св. Ю. Х. – съпруг на ищцата, който разказал, че ищцата напуснала болницата с подут корем, много уплашена, едва вървяла, не можела да стои седнала в колата, а поискала да й пусне облегалката на седалката, през цялото време, докато се приберат, се оплаквала, че й е горещо; вкъщи била неспокойна, оплаквала се, че я боли коремът, не можела да се храни, все повръщала, не можела да стои нито права, нито седнала, не можела да спи – ставала през нощта и се разхождала из къщата, продължавала да се оплаква от горещина.
От показанията на св. Х. съдът е приел за установено, че две седмици след изписването от болницата съпругата му си уговорила преглед в [населено място] с д-р Х., но когато в определения ден дошли до болницата, „прегледът“ се състоял пред входа й; от паркинга свидетелят видял как съпругата му и една лекарка повървели напред-назад и разговаряли около пет минути и когато тя се върнала в колата, му казала, че това е бил прегледът и че лекарката й казала, че са си свършили перфектно работата и я посъветвала да се обърне към гастроентеролог, защото вероятно има проблем с червата.
Съдът е посочил, че в издадената на ищцата Х. на 15.11.2012 г. лична амбулаторна карта № 63 е отразено, че на 10.06.2020 г. тя е била на преглед при доктор А. М. и на 08.07.2020 г. при доктор И. Г. – и двете акушер- гинеколози в ОАГ при „УМБАЛ К.“ АД; че от свидетелските показания се установява, че ищцата се консултирала с гастроентеролози – един път в [населено място] и два пъти в [населено място], но те й казали, че има сраствания на червата, което било нормално след операция без да й направят образни изследвания и да открият проблема.
Посочено е, че св. Е. Р. – племенник на ищцата – потвърждава, че след изписването й от болницата тя се оплаквала от болки в червата, повръщала по няколко пъти на ден, била много слаба и продължавала да отслабва; той лично я водил на прегледа в [населено място] и му било известно, че тя ходила и на консултации при лекари от [населено място].
Според въззивния съд не е спорно, че ищцата страда от заболяване на съединителната тъкан „прогресивна системна склероза, синдром на Р.“, във връзка с което с решение на ТЕЛК й е призната 50 % трайно намалена работоспособност като на 10.08.2020 г. е била приета в Клиника по ревматология при УМБАЛ [населено място] по повод оплаквания от болки в ставите на ръцете и макар в снетата й анамнеза тя да е заявила оплаквания от около 2 месеца с подуване и болки в корема, видно от епикризата е лекувана единствено по основната диагноза.
Въззивният съд е отбелязал, че в семейството решили да направят консултация в Т., където живеят родителите на ищцата и през м. ноември 2020 г. в болница в [населено място] е направена компютърна томография на цялата коремна област на Г. Х. и видно от доклада от 02.11.2020 г., в областта на таза – в средната линия на сакрално ниво и L5 – в плътността на меките тъкани е наблюдавана масова лезия с размер 57x63x77 мм, съответстваща на госипибома /срастване на марлен компрес и затварянето му в капсула, поради което на 06.11.2020 г. ищцата е оперирана – под обща анестезия е проникнато в корема със среден разрез под пъпа и било извършено изваждане на маса от образувание в медиала на сигмоидното дебело черво – безоар /чуждо тяло, образувано от неразградени вещества в стомаха от организма/.; от образуванието е изваден коремен компрес; за операцията е изготвен видеозапис, чиято достоверност е установена със заключение на приетата по делото съдебно-техническата експертиза, като от приложения видеофайл вещото лице е изготвило цветен фото-албум.
Съдът е посочил, че св. д-р Т. изразява учудване, че при извършена операция в И. от коремната кухина е изваден компрес и излага, че ако те са сложили компрес, това е било ниско долу в малкия таз, където са работили, а не в тази област. Отразено е, че предвид служебното й запознаване във връзка с настоящото дело с наличните данни в болничната електронна система за съхранение и обмен на медицинска информация и установяване, че през 2006 г. на Х. е правено секцио, през 2012 г. – миомектомия /интервенция за отстраняване на миомен възел/, а през 2018 г. е лежала в урология, свидетелката изказва предположение, че компресът е забравен при предишна оперативна интервенция, като организмът го е обхванал и изолирал и той не е създавал проблеми.
Съдът е посочил, че вещите лица по приетата експертиза потвърждават, че находката в коремната област на Х., описана в резултата от компютърната томография в Република Т. от 02.11.2020 г., е чуждо тяло от текстилен произход; че текстилни компреси се употребяват рутинно по време на коремни операции, за да се осъществи тампонада при кървене или да „пакетират“ червата с цел по-добър достъп по време на операцията и преброяването на използваните такива и марли е стандарт в хирургичната практика и се осъществява от целия екип преди да започне затварянето на корема; че наличието им в организма след затваряне на коремната стена, се нарича „Gossypiboma” и се дължи на грешка или пропуск на оперативния екип, а ако в корема остане компрес, той се обвива от оментума /голямото було/ и червата, като причинява сраствания и възпаление и води до оплаквания на пациента от болки и подуване на корема.
Съдът е посочил, че в случая не е възможно да се даде категорично заключение при коя от преживените от ищцата коремни операции – секцио през 2006 г., миомектомия – отстраняване на миомен възел през 2012 г. и хистеректомията през 2020 г. – е оставен компресът, защото поради наличните масивни сраствания и ограничения оперативен достъп, разположен ниско долу, при операцията на 05.05.2020 г. коремът на пациентката не е оглеждан в срединната област на нивото на пъпа, в каквато насока са и показанията на св. д- р Т.. Съдът е изложил становището на вещите лица, че не е възможно марленият компрес да е забравен при интервенция в отделение „Урология“ на ответната болница през 2018 г., тъй като извършените там манипулации са били извън перитонеума /коремната кухина/ и че най-вероятна е хипотезата на оставен компрес при операцията на 05.05.2020 г., като обосновават становището си с това, че оплакванията са започнали веднага след нея и са продължили до момента на отстраняването на компреса.
Отбелязано е, че в с.з. на 21.10.2024 г. вещото лице акушер-гинеколог д-р Г. И. посочва, че поставянето на компрес при такава операция е рутинна гинекологична практика за изолиране на червата, които пречат и слизат надолу, за да се работи по матката и аднексите; че в случая в оперативния протокол не било описано дали са слагани компреси; че вещите лица считат, че е възможно компресът да е оставен при някоя от двете предходни операции, които са извършени със срединна лапаротомия /разрез под пъпа/, тъй като в с.з. на 21.10.2024 г. ищцата Х. е признала, че през 2006 г. е родила сина си със секцио, а през 2012 г. е премахнат миомният възел чрез разрез, т.е. не лапароскопски.
Посочено е, че вещото лице д-р И. обяснява, че при секцио обикновено не се използват компреси, но това не е изключено при някаква допълнителна патология, киста или др.; махането на миомен възел според вещо лице хирург д-р Т. предполага ползването на компрес между пъпа и предната коремна стена; становището си в подкрепа на хипотезата за оставен при предходна операция компрес експертите обосновават с мястото, където е намерен компресът – в средната линия, „сравнително високо спрямо разреза, който е направен при хистеректомията“ /цитат д-р П. Т. в с.з. на 21.10.2024 г./ и „Колегите са направили поле долу ниско в таза, в което да работят и да отстранят матката. Нагоре не са влизали.“ /цитат д-р И. в с.з. на 21.10.2024 г./; наличието на множество масивни сраствания, констатирани при операцията на 05.05.2020 г.; възможността компресът да престои продължително време преди да се прояви клинична изява /описват случаи на 20-годишен и 9-годишен престои/; промяната на положението на червата вследствие на частично освобождаване на срастванията и отстраняването на матката, което е довело до прегъване и смущения в чревния пасаж; при това в с.з. на 21.10.2024 г. д-р Т. заявява, че добавната сянка на ниво втори и трети лумбален прешлен, видна на образна графия от 08.10.2018 г., извършена на ищцата във връзка с пролежаването й в отделение „Урология“, е възможно да е от забравената марля.
Съдът е посочил, че според вещото лице д-р Т. оплаквания от естеството на тези на ищцата могат да имат пациентите след коремна операция и без да има забравено чуждо тяло в организма, при получени сраствания – т.нар. „адхезионна болест“ като при такива оплаквания се извършва коремна ехография, КТ или поне рентгенография на корема, при които е вероятно да се открие проблемът, но съгласно данните по представената медицинска документация след операцията в УМБАЛ „К.“ АД не са правени образни изследвани на корема на пациентката.
Отбелязано е, Г. Х. е била изписана от болничното заведение в И. след 4 дни – на 09.11.2020 г. в добро общо състояние, със стабилни жизнени показатели и дадени препоръки; постепенно започнала да се храни и след 3-4 месеца се възстановила.
При така изяснената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:
От правна страна съдът е коментирал, че е сезиран с искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД, с които ищцата Г. М. Х. претендира обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от нея вследствие противоправните действия и бездействия на лекари от УМБАЛ „К.“ АД във връзка с проведената й оперативна интервенция на 05.05.2020 г. като съгласно твърденията й в исковата молба вредите са пряка последица от забравен при операцията й текстилен компрес и от неглижиране на състоянието й в следоперативния период.
Съдът е приел, че е безспорно, че към датата на процесното събитие извършилите операцията лекари са се намирали в трудови правоотношения с Болницата; медицинската дейност се упражнява само от правоспособни лица и е правно регламентирана, като за нейната правомерност е необходимо тя да се осъществява чрез прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии – чл. 79 ЗЗдр., да отговаря на изискванията за качество, въведени с утвърдени по чл. 6, ал.1 ЗЛЗ медицински стандарти и утвърдени правила на БЛС/БЗС за добра медицинска практика – чл. 80 ЗЗдр. и да е съобразена с медицинската етика.
Въззивният съд е посочил, че добрата медицинска практика е обща рамка, която изисква предоставената медицинската помощ да е своевременна, качествена и адекватна. Тъй като медицинската дейност е рискова за здравето и живота на пациентите, приетите стандарти и правила целят защита на това най-висше благо – живота и всяко нарушение на същите представлява противоправно поведение на съответния лекар или медицинско лице, за което както той лично, така и неговият работодател носи отговорност.
Съдът е споделил крайния извод, до който е достигнал първоинстанционният съд, че по отношение на ищцата е осъществен медицински деликт от лекари на ответната болница, но е приел, че противоправното поведение на последните се изразява единствено в некачествена и неадекватна медицинската помощ в следоперативния период, тъй като по делото не е доказано по категоричен начин, че откритият при изследванията в Т. и отстранен там компрес е попаднал в коремната кухина на ищцата при операцията на 05.05.2020 г.
Съдът е обсъдил заключението на приетата комплексна експертиза, която посочва две възможни хипотези, като е достигнал до извода, че тази на забравен компрес при една от двете предходни оперативни интервенции е много по-обоснована от тази, на забравен компрес при процесната операция. Според въззивния съд единственият аргумент на вещите лица в подкрепа на хипотезата, че компресът е забравен при хистеректомията е, че оплакванията са започнали веднага след нея като съдът приема за разколебан този аргумент от единия от аргументите, с които е подкрепена другата хипотеза – че оплакванията непосредствено след операцията могат да се обяснят с прегъване и смущения в чревния пасаж вследствие на промяната на положението на червата след частично освобождаване на срастванията и отстраняването на матката.
Според съда най-съществено е местонахождението на компреса в средната линия, сравнително високо спрямо оперативното поле при хистеректомията, където лекарите не са работили, не е имало причина да обследват и такъв оглед е бил силно затруднен поради констатираните множество сраствания. Тезата на експертите, според въззивния съд, не се опровергава от липсата на предходни оплаквания, а напротив – те привеждат примери за престояли компреси много по- продължително време без клинична изява и посочват наличието на чуждо тяло в организма като възможна причина за формираните масивни сраствания, установени при операцията на 05.05.2020 г.
Въззивният съд е достигнал до извода, че обективната безвиновна отговорност на болницата следва да бъде ангажирана поради причинените на ищцата вреди в следоперативния период, тъй като по делото е доказано, че непосредствено след операцията ищцата Х. е търсила за консултация и помощ извършилия операцията лекар – д-р С. Х., а по-късно е посетила, очевидно във връзка с оплакванията си, други лекари акушер-гинеколози от ОАГ при „УМБАЛ К.“ АД – д-р А. М. на 10.06.2020 г. и д-р И. Г. на 08.07.2020 г. и в този смисъл е приел за неоснователно възражението на ответната болница за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата поради неявяване на консултативни прегледи. Съдът се е позовал на заключението на вещите лица, че при заявените от ищцата оплаквания, при това в продължение на два месеца, е следвало да бъде извършена коремна ехография, КТ или поне рентгенография на корема и чуждото тяло е щяло да бъде открито, както това е сторено в Р Т. през м.11.2020 г., но съгласно данните по представената медицинска документация след операцията в УМБАЛ „К.“ АД не са правени образни изследвани на корема на пациентката.
Въззивният съд е достигнал до категоричния извод, че при спазване на медицинските стандарти и предоставяне на ищцата на адекватна и качествена професионална медицинска помощ проблемът със забравения компрес е щял да бъде идентифициран своевременно, да й бъде предложено лечение и тя нямаше да търпи болки и физически и психически страдания за период от 6 месеца.
Относно размера на обезщетението въззивният съд се е позовал на чл. 52 ЗЗД и Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС като отчел следните фактори: от заключението на приетата по делото комплексна психиатрична и психологична експертиза се установява, че към датата на освидетелстване на Г. Х. – 06.07.2022 г. са налице характерни и достатъчни клинични аргументи, за да се приеме, че при нея е налице посттравматично стресово разстройство като следствие на интензивни негативни емоционални преживявания, свързани със забравеното в организма й след оперативна интервенция чуждо тяло и потенциалната опасност за живота й; че посттравматичното стресово разстройство е психично заболяване, което води до разстройство в адаптацията и до нарушение в социалното функциониране, каквито се установяват от показанията на близките на ищцата; че св. Х. обяснява, че съпругата му станала неспокойна, раздразнителна и избухлива, не можела да спи, а ставала през нощта и се разхождала из къщата, че св. Г. сочи, че майка й решила, че има рак на стомаха, започнала да сънува кошмари, не искала да излиза навън, не искала да говори, искала да я оставят на мира.
Съдът е съобразил, че причината за негативните изживявания на ищцата е комплексна – както установеното забравено чуждо тяло, така и влошаването на състоянието й в постоперативния период при липса на адекватна диагностика за причините на същото; отчетено е, че пострадалата Х. не е провеждала специализирано лечение и не се е консултирала с психолог във връзка с така диагностицираното състояние; видно от психологическото й изследване, ищцата поначало е била с позитивна, оптимистична нагласа за възстановяването си – изразила е увереност, че с подкрепата, която има от семейството, приятелите и колегите си, с течение на времето всичко ще бъде по-добре, поради което съдът е заключил, че е налице пълно възстановяване на психичното й здраве; търпените от ищцата болки и страдания от операцията за отстраняване на чуждото тяло и в рамките на възстановителния период от нея от около 4 месеца, според съда, не се намират в причинно-следствена връзка с противоправното поведение на лекарите- служители на ответната болница.
Съдът е посочил, че изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД не допуска обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите, а то следва да служи единствено за репариране на причинените им вреди, поради това съгласно практиката на ВКС и съдилищата при определяне на размера му се отчита и социално-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането – минималната работна заплата към 2020 г. е 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за третото тримесечие на 2020 г. – 1373 лв.
При извършения от него анализ на установените обстоятелства, естеството на противоправното поведение, от което за ищцата са произлезли вреди – медицински деликт, застрашил здравето и живота на пострадалата пациентка; търпените до идентифициране на проблема – за период от около 6 месеца – физически болки и страдания със значителна интензивност, неудобства и ограничения в личния и социален живот; засягане на психическото здраве за период от около 2 г., във връзка с което обаче не са провеждани консултации със специалист, медикаментозно лечение и психотерапия и при съобразяване, че негативните емоционални преживявания не са в резултат единствено на действията на лекари от ответната болница; пълното възстановяване на физическото и психическо здраве на ищцата и социалното й функциониране; социално-икономическата обстановка в страната към датата на деликта – обуславя преценката на въззивния съд, че обезщетение в размер на 15 000 лв. справедливо възмездява претърпените от Г. Х. неимуществени вреди.
Предвид приетото от ВТАС, че лекарите-служители на ответната болница не са извършили медицински деликт, изразяващ се в забравен компрес при оперативната интервенция на 05.05.2020 г., искът на Х. за обезщетяване на претърпените от нея имуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка с това противоправно поведение – направените разходи за операция в Р Т. за премахване на чуждото тяло в размер на 2024.10 лв. е приет от въззивния съд неоснователен.
Настоящата касационна инстанция приема, че така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК), регламентиращи дейността на въззивната инстанция. Въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните разяснения, дадени в т. 3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Съобразно отговора на правния въпрос, по повод на който е допуснато настоящото касационно обжалване, касационна инстанция приема, че въззивният съд, макар да е бил длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и пълнота, в случая е нарушил това свое задължение. Въззивният съд е приел, че по отношение на ищцата е осъществен медицински деликт, но е отрекъл причинно-следствената връзка между твърдяното противоправно поведение на медицинския екип при операцията на ищцата на 05.05.2020 г., изразяващо се в оставянето на открития впоследствие компрес в коремната й кухина. За да достигне до този извод, съдът е приел, че хипотезата за оставяне на компреса при една от предходните операции е „много по-обоснована“ от хипотезата за оставяне му при операцията на 05.05.2020 г.
На първо място следва да се отбележи, че въззивният съд е извършил фрагментарна преценка на заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, като е възприел само отделни съображения в подкрепа на хипотезата за оставяне на марления компрес в коремната кухина по време на операциите от 2006 г. и 2012 г., без да обсъди в тяхната пълнота и взаимна връзка всички съображения на вещите лица относно двете конкуриращи се хипотези. Съществено е обстоятелството, че самите вещи лица са посочили като по-вероятна хипотезата за оставяне на компреса при операцията през 2020 г., като едновременно с това не са изключили възможността компресът да е останал при една от предходните операции. Тези две констатации не са равнозначни. Обстоятелството, че дадена хипотеза не може да бъде изключена, не означава, че тя е по-вероятна от друга хипотеза, нито че е доказана.
Въпреки това въззивният съд е предпочел хипотезата за операциите през 2006 г. или 2012 г., без да изложи убедителни мотиви защо отхвърля именно експертната оценка, че хипотезата за 2020 г. е по-вероятна.
Като основен аргумент съдът е посочил местонахождението на компреса – в средната линия и сравнително високо спрямо оперативното поле при хистеректомията. Това обстоятелство само по себе си не доказва, че компресът е оставен през 2006 г. или 2012 г. Дори да се приеме, че мястото на откриване на компреса е извън обичайното оперативно поле при хистеректомия, от това може да се направи извод единствено относно обичайния обхват на оперативната интервенция, но не и относно момента, в който компресът е попаднал в коремната кухина. Необходимо е да бъде установена конкретна медицинска връзка между местонахождението на компреса и времето на неговото оставяне. Такава връзка не е изложена в мотивите на въззивния съд.
Още повече, че по делото са установени множество сраствания, които са променяли анатомичните отношения в коремната кухина. При това положение изводът за времето на оставяне на компреса не може да бъде направен единствено въз основа на неговото последващо местонахождение, без специална медицинска обосновка относно значението на срастванията и тяхното влияние върху положението на органите и чуждото тяло.
Следователно съдът е използвал обстоятелство, което евентуално обяснява липсата на откриване на компреса през 2020 г., като доказателство за момента на неговото първоначално оставяне, без да изложи необходимата логическа и медицинска връзка между двете. Наличието на сраствания не доказва времето на оставяне на компреса. Съдът е приел като аргумент в подкрепа на хипотезата за оставяне на компреса при операциите от 2006 г. или 2012 г. посочената от експертите възможност чуждото тяло да е причина за формираните масивни сраствания като е игнорирал това, че вещите лица сочат няколко възможни причини за тези сраствания.
Въззивният съд правилно е отбелязал, че липсата на оплаквания преди 2020 г. сама по себе си не изключва хипотезата за оставяне на компреса през 2006 г. или 2012 г., но това обстоятелство не означава, че доказателствата подкрепят положително тази хипотеза. Посочените от вещите лица случаи на престояли продължително време чужди тела без клинична изява могат да установят единствено, че е медицински възможно чуждо тяло да остане продължително време без изразена симптоматика. Това не доказва, че конкретният компрес в конкретния случай е престоял именно от 2006 г. или от 2012 г. в коремната кухина на ищцата. По този начин съдът неправилно е превърнал доказването на обща медицинска възможност в доказателство за конкретен факт по делото.
Съдът е противопоставил собствена медицинска хипотеза на експертната оценка. Изводът му се основава на медицинска преценка по въпрос от областта на специалните знания, каквито по принцип съдът не разполага. Съдът сам е предпочел единия медицински механизъм пред другия, без експертна основа за това, и фактически е заместил специалните медицински знания на вещите лица със собствена преценка като не е мотивирал това по начин, позволяващ ефективен контрол. В настоящия случай мотивите не показват по какъв научен или фактически критерий въззивният съд е преминал от установената от експертите възможност за оставяне на компреса през 2012 г. към извода, че тази хипотеза е „много по-обоснована“ от хипотезата за 2020 г. Не е посочен критерий, чрез който да е извършено това сравнение, нито кое конкретно доказателство опровергава или съществено намалява посочената от вещите лица по-висока вероятност за 2020 г. Поради това решаващият извод се явява резултат не от цялостна оценка на доказателствата, а от фрагментарното им обсъждане.
Въззивният съд е оставил без уважение искането на ищцата за повторна комплексна съдебно-медицинска експертиза, въпреки че са били налице условията на чл. 266, ал. 3 ГПК.
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК, въззивното решение в обжалваните му части следва да бъде отменено. Тъй като допуснатото от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 266, ал. 3 ГПК налага извършването на съдопроизводствени действия по събирането на доказателства, съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане в същата част от друг състав на апелативния съд.
При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд следва да назначи повторна комплексна съдебно-медицинска експертиза. Доколкото е изяснено по делото, че операцията на ищцата от 2018 година няма отношение към твърденията й за забравена марля в коремната й кухина, съставът на експертите следва да включва акушер-гинеколог и двама медицински специалисти по коремна хирургия, които след като се запознаят с материалите по делото, включително свидетелските показания и разчитане на КТ на корем и малък таз на ищцата от 08.10.2018 г., като при необходимост изискат от съответните лечебни заведения наличната медицинска документация за оперативните интервенции през 2006 година и 2012 година, да дадат заключения за останалите основни спорни въпроси в производството. Експертизата следва да изясни дали съществува медицински метод, чрез който въз основа на характеристиките на откритата марля и/или на патологичните изменения в организма на ищцата може да се определи приблизителната давност на оставянето ѝ в организма; кои конкретни медицински находки сочат към оставяне на марлята през 2020 г. или опровергават тази хипотеза; при наличие на две вероятни хипотези за оставяне на марления компрес в коремната кухина на ищцата да се извърши сравнително медицинско изследване на двете хипотези като се обоснове вероятността на всяка на базата на медицински стандарти, статистически данни или други научни източници. И тъй като формулиране на задачата към вещите лица е задължение на въззивния съд несъмнено същият следва да включи и други относими въпроси, поставени от страните (например такива са формулирани в отговора на въззивната жалба, който ищцата е депозирала пред въззивния съд) или служебно повдигнати от съдебния състав.
На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направените в настоящото производство разноски.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на трето г.о.
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 238 от 24.09.2025 г., постановено по в. гр. дело № 310/2025 година по описа на Великотърновския апелативен съд в следните части: в частта, в която ВтАС е отменил решение № 27/21.01.2025 г. по гр. д. № 364/2021 г. по описа на ОС – Русе в частта, с която „Университетска многопрофилна болница за активно лечение К.“ АД е осъдена да заплати на Г. М. Х. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, за сумата над 15 000 лв. до присъдения размер от 30 000 лв. и вместо това е постановил отхвърляне на предявения иск по чл. 49 ЗЗД за разликата над 15 000 лв. до 30 000 лв., както и в частта, в която ВтАС е потвърдил решение № 27/21.01.2025 г. по гр. д. № 364/2021 г. по описа на ОС – Русе в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г. М. Х. иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, за сумата над 30 000 лв. до 40 000 лв., и в така отменените части
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд при спазване на указанията, дадени по-горе.
Решението е окончателно.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника – ЗК „У.“ АД.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.