Права на лекарите при проява на насилие

Общопрактикуваща лекарка дни наред получава заплашителни съобщения от своя пациентка, която й пише, че знае нейния и на децата й адрес, че ще я убие, защото е виновна за поставената грешна диагноза на майка й…. Лекарката се обръща към прокуратурата за съдействие. През това време пациентката няколко пъти я посещава, защото междувременно се разболява, има необходимост от издаване на различни документи и т.н. ОПЛ ми сподели, че се страхува, когато се прибира сама, както и че при появата на пациентката се налага присъствието на неин колега от съседен кабинет, защото се страхува за живота си.

Обощрактикуващ лекар ме потърси, защото гневен пациент непрекъснато изпраща жалби срещу него до най-различни контролни ограни. Проверките са непрекъснати, лекарят постоянно пише обяснения и становища, копира медицинска документация, прави справки за проверяващите и в крайна сметка не може да осъществява пълноценно задълженията си към други пациенти. Контролните органи приключват със становища, че жалбите са неоснователни, но това не пречи на пациента да продължава да пише неуморно.

Почти всяка седмица медиите споделят информация за лекари, станали жертви на насилие.

Какви права имат лекарите в подобни ситуации?

Какво ни „казва“ законът?

В Кодекса за професионална етика на българския лекар са посочени две основания, на които лекар може да откаже оказването на медицинска помощ:

• когато е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнението на неговите професионални права и задължения. Това не се отнася до задълженията му да окаже медицинска помощ при спешни случаи.
• Лекарят има право да откаже преглед, консултация и лечение, когато има пряка заплаха за здравето и живота му.

Първата хипотеза касае случаите, при които пациентът е убеден, че лекарят няма способностите и  знанията да му окаже медицинска помощ, което се отразява пряко на диагностично – лечебната дейност на лекаря и обективно ограничава възможностите му да окаже медицинска помощ. Тук не става дума за случаите, при които пациентът се възползва от правото си на второ мнение или задава повече въпроси на лекаря. Не става дума и за случаите, при които пациентът се нуждае от повече информация, за да вземе решение за предстоящо изследване или лечение.

В този случай се касае за системно неспазване на препоръките на лекаря, което води до пълна невъзможност последният да окаже каквато и да била медицинска помощ – например когато за поставяне на диагноза и назначаване на лечение е необходимо извършването на редица изследвания, но пациентът категорично отказва извършването им; или когато пациентът системно не спазва препоръки и предписания на лекаря, което непрекъснато води до компрометиране на провежданото лечение;

При втората хипотеза се касае за пряка, непосредствена заплаха за здравето и живота на лекаря. Това са случаите, при които пациентът оказва физическо насилие над лекаря или оказва вербално насилие, което създава основателен страх у лекаря за неговия живот или здраве;

При сравнение на двете алинеи от цитираната разпоредба (чл. 12 от Кодекса), прави впечатление, че първата възможност не се прилага при спешни случаи. Подобно изключение обаче не е предвидено при втората хипотеза, като според мен в тези случаи лекарят има право да откаже оказването и на спешна медицинска помощ.

Предвидените в Кодекса възможности за отказ от предоставяне на медицинска помощ са трудно приложими на практика, защото липсва ред, по който този отказ може да се осъществи. Например в националните рамкови договори не е предвиден ред, по който ОПЛ може да заяви пред съответната РЗОК, че не желае повече да оказва медицинска помощ на пациент, който е направил своя избор на ОПЛ. Казано по – просто, ОПЛ няма правен механизъм, по който да „премахне“ пациент от пациентската си листа, нито РЗОК може да задължи пациента да направи избор на друг ОПЛ (често в някои отдалечени райони няма и обективна възможност за осъществяване на подобен избор).

Промяна в НРД: 

С новия НДР за медицински дейности за 2020-2022 г. се прие чл. 29, ал. 2, в който се предвиди следната възможност: На лицата, които възпрепятстват оказването на медицинска или дентална помощ или накърняват личното и професионалното достойнство на лекаря, може да не се окаже такава, с изключение на състояния, застрашаващи живота им.

При анализа на нововъведената разпоредба се открояват две възможности за отказ да се окаже медицинска помощ:

• При възпрепятстване оказването на медицинска или дентална помощ;
• При накърняване на личното и професионалното достойнство на лекаря;

Първата хипотеза включва всякакви дейности, които пречат на лекаря да окаже медицинска помощ: насилие, проявено към лекаря; отправяне на заплахи; посегателство върху инвентар, намиращ се на мястото на оказване на медицинска помощ; посегателство върху други пациенти; Важното в конкретния случай е, че тези действия трябва да водят до затруднения при изпълнение на задълженията на лекаря спрямо конкретния пациент или спрямо други пациенти, които търсят медицинска помощ.

Втората възможност включва случаите на вербално или физическо насилие, нанасяне на обиди, разпространяване на клевети и други. Като пример от практиката мога да посоча един случай, при който пациент системно разпространяваше листовки пред кабинета на лекар, на които пишеше, че е некадърен, опасен за пациентите, убиец и т.н.

Въвеждането на тази разпоредба в НРД ще позволява да се извършва контрол от страна на БЛС и съответната РЗОК, когато лекар се позовава на нея или когато пациент твърди, че е налице неоснователен отказ за оказване на медицинска помощ на основание чл. 29, ал. 2 от НРД.

В същото време обаче е препоръчително да се предвиди конкретен ред, по който тази възможност може да се упражни от ОПЛ, тъй като за тях все още не е предвиден механизъм, по който последните могат да заявят отказ от оказване на медицинска помощ на пациент, който е осъществил избор на ОПЛ.

Важно е да се подчертае, че тази разпоредба не следва да се тълкува разширително! Отказът от медицинска помощ може да има сериозни последици за пациента и заради това е необходимо да се осъществява при адекватна преценка на всяка отделна ситуация и при наличие на обективни предпоставки за упражняването й. Не следва и да се злоупотребява с тази възможност и да се използва за решаване на някакви лични конфликти с пациенти; спрямо пациенти, които лекарят субективно възприема за „дразнещи“, „досадни“, „конфликтни“, „проблемни“ и т.н.

Не се приема за накърняване на личното и професионално достойнство например:

• Възползването от право на второ мнение;
• Искането на пациента да се запознае с медицинската документация;
• Подаване на жалба до контролен орган, освен в случаите, когато се касае за злоупотреба с правото на жалба (когато пациентът ползва правото си на жалба с единствената цел да увреди лекаря);
• Задаването на въпроси;
• Отказ да се извърши определена диагностична или лечебна дейност;
• Изразяване на мнение;

Агресията и грубостта са недопустим начин за разрешаване на възникнали конфликти и водят до тежки последици за всички страни. В този текст обърнах внимание на възможностите, с които разполагат лекарите в случаите, когато тяхната неприкосновеност е пряко засегната от пациентите при или по повод оказване на медицинска помощ. Необходимо е обаче да не пропускаме факта, че отношенията лекар – пациент са двустранни и агресия и грубост са присъщи и при поведението на някои лекари. В практиката срещам фрапиращи примери за бездушие или проявена грубост от страна на лекар към пациент или негови близки.  Има и случаи, при които подобно поведение не е умишлено, а се дължи на липсата на умения за комуникация в трудни ситуации, познания как се съобщават лоши новини, на тежка умора, професионално прегаряне и други. Ето защо наред със законодателните промени, е важно да се предприемат конкретни действия, които да подпомогнат лекарите да подобрят комуникацията с пациентите и обратното. Нека не забравяме, че да бъдеш лекар е призвание и личен избор, а да се разболееш – не е. Пациентът е особено уязвим в тези моменти и липсата на правилна, адекватна комуникация води до унищожаване на връзката лекар – пациент и до възникване на конфликти, които често ексалират и се пренасят в съдебната зала.