Правни проблеми при прилагане на лекарствени продукти при лечение на COVID – 19
В условията на пандемия от нов вирус съвсем естествено се търси отговор на един от най-актуалните въпроси – лечението на заболяването, което вирусът причинява. Към момента се публикуват различни научни съобщения за безопасността и ефикасността на различни лекарствени продукти, предназначени за лечение на Ебола, ХИВ, малария и други. Една от най-коментираните терапии е тази с т.нар. антималарици (хлороквин и хидроксихлорин). В тази връзка е необходимо да се отбележи, че използването на лекарствени продукти според българското законодателство трябва да се извършва според терапевтичните показания, посочени в кратката характеристика на съответния продукт (чл. 34, ал. 1, т. 4, буква „б“ от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина). Когато даден лекарствен продукт се прилага извън тези терапевтични показания (в конкретния случай за лечение на COVID-19), това означава, че този продукт се използва off label.
Дефиницията на European Medicines Agency (EMA) за off label употреба на лекаствен продукт е следната: Случай, при който лекарствен продукт нарочно се използва за медицински цели извън кратката характеристика на продукта, включително използването на лекарствен продукт в педиатрията, който не е предназначен за лечение на деца.
Издаването на разрешение за употреба на всеки лекарствен продукт се предхожда от провеждането на клинични изпитвания, които протичат в няколко фази и по време на които се оценява безопасността и ефикасността на даден лекарствен продукт. Ефикасността му не се преценява изобщо и по принцип, а е пряко свързана с лечението на конкретно заболяване. Клиничното изпитване се провежда при стриктното спазване на протокол, който включва и подбор на пациенти с конкретни характеристики, включително страдащи от конкретно заболяване.
В кратката характеристика на продукта не може да се включват терапевтични показания, за които не е изследвана безопасността и ефикасността на лекарството. Освен това използването на даден продукт off label означава, че за тази употреба не е определена дозировката, контраиндикациите и други важни въпроси.
В научната литература се сочат етичните и правни дилеми, през които преминава лекарят при използването на off label лекарствени продукти. От една страна всеки лекар е длъжен да гарантира възможно най-високия стандарт на безопасност и ефикасност на лечението, като в българския Закон за здравето също е гарантирано правото на пациента на сигурност и безопасност на лечението в чл. 86, ал. 1, т. 10. От друга страна обаче не винаги има напълно подходящи лекарствени продукти за всеки специфичен случай и понякога се стига до изчерпване на терапевтичните възможности без да се достигне до желания резултат – излекуването на пациента. В тази ситуация лекарите са поставени пред дилемата дали да оставят пациента без последващо лечение или да приложат лекарствен продукт, който не е предназначен за лечението на това заболяване и съответно може да доведе до възникване на нежелани лекарствени реакции. Този въпрос е изключително важен и от гл. точка на възникването на юридическа отговорност за лекаря при взимане на едното или другото решение.
В контекста на лечението на COVID-19 с хлороквин и хидроксихлорин например възникват следните въпроси: а). лекарят нарушава ли задължението си да положи дължима грижа, ако не приложи тези лекарствени продукти, за които има отделни научни данни за ефикасност при лечение на това заболяване (макар същите да са оскъдни)? б). какви са правните последици при възникване на сериозни нежелани лекарствени реакции от използването off label на приложените лекарствени продукти? в). кой носи риска от възникването им – лекарят, който е приложил лекарствения продукт или пациентът?
В България се приема, че гражданска отговорност за лекаря или лечебното заведение възниква при отклонение от правилото, установено в чл. 79 от Закона за здравето, пациентите да се лекуват според утвърдените от медицинската наука и практика методи. Както вече съм подчертавала в книгата „Медицинският деликт“, законът не посочва как се утвърждават тези методи, като следва да се приеме, че в случая се прилагат правилата на медицината, основана на доказателства. Лекарите следва да се ръководят от установените в източници с голяма степен на достоверност данни, препоръки и алгоритми за действие. В конкретната ситуация обаче, поради скорошната поява на вируса и причиняваното от него заболяване, е логично да съществуват по – големи на брой анекдотични доказателства за ефикасността на една или друга терапия, отколкото данни, събрани чрез рандомизирани клинични изпитвания, включващи големи кохорти.
В Германия например off label use на лекарствени продукти изисква спазването на няколко принципа: на първо място, се препоръчва спазването на по – висок стандарт на сигурност (прилагане на принципа на „внимателния лекар„) при взимането на предпазни мерки по отношение дозата, мониториране на евентуалните нежелани лекарствени реакции, създаване на условия за незабавна реакция при възникване на сериозни нежелани лекарствени реакции. Намирам този подход за изклюително адекватен.
Обстоятелството, че даден лекарствен продукт не е предназначен за лечението на COVID-19, не означава, че той не трябва да се използва и пациентите не трябва да бъдат лекувани. Бездействието също би могло да доведе до възникване на юридическа отговорност за лекаря или лечебното заведение, доколкото би могло да се приеме, че не са изчерпани всички терапевтични възможности, за които съществуват данни, че са ефикасни, макар и при наличието на риск от тяхното прилагане. Разбира се, при взимане на решение за прилагането на такава терапия, следва да се направи оценка между ползата и риска от прилагането, както и да се прецени риска от неприлагането й.
В контекста на разпределянето на риска между лекаря и пациента следва да се обърне внимание на информираното съгласие, което се предоставя от пациента. В България съдебната практика приема, че информираното съгласие има две важни роли. В определни случаи се приема, че медицинският специалист или лечебното заведение няма да носят отговорност при възникване на нежелано събитие, ако бъде установено, че пациентът би се съгласил на предложеното лечение при всички положения (т.е дори да е знаел е, че това нежелано събитие може да се случи, би се съгласил на предложеното лечение). В други случаи се приема, че следва да се приложи принципът „комуто ползите, нему и риска“ – няма да възникне отговорност за лекаря или лечебното заведение, ако последните докажат, че рискът от настъпване на вредата се е прехвърлил върху пациента, тъй като последният е бил уведомен надлежно за него, съответно го е акцептирал (приел). Повече за информираното съгласие можете да прочетете тук.
Особеното при използване нa лекарствени продукти off label е, че пациентът се съгласява с провеждане на лечение, което не е разрешено от действащото ни законодателство. В този случай съдедбната практика приема, че надлежно предоставеното информирано съгласие не прави правомерно всяко едно действие на медицинските специалисти, тъй като не освобождава лекаря от отговорност, ако действията му са били неправилни. В този смисъл е и следното съдебното решение: „Всяко увреждане, настъпило в пряка причинна връзка с неправилни действия на лекаря, е противоправно. Неговата противоправност не се изключва поради даденото от пациента съгласие да бъде нарушена неприкосновеността и целостта на тялото му.”[1]
В решение по гр. дело 1773/2009 г. на ВКС се сочи: „…неговото използване (на гел) в случая се явява противоправно, доколкото според настоящия състав не са били налице медицински показания , които според първоначалното му разрешение се явяват необходима предпоставка за да се пристъпи към неговата употреба.В тази насока съдът възприема становището на в.л. доц. Б. , изразил особено мнение по приетата от въззивната инстанция тройна експертиза.Според него медицински показания при козметично лечение или интервенции има само при случаи на дефекти на кожата и подкожието , причинени от травми, изгаряния , някои заболявания и пр. , като размера на гърдите не може да се смята за медицинско показание, обосноваващо ползването на хидрогела„. Освен това съдът добавя, че „не може да се приеме застъпеното от въззивната инстанция становище, според което вината на ответника е отпаднала, предвид подписаната от касаторката – ищца декларация.Последното следва от обстоятелството, че именно лекарят притежава или следва да притежава специалните знания , които му позволяват реално да преценява рисковете от една или друга медицинска интервенция.“
Използването на off label продукт се приема за противоправно от съда и по гр. дело No 53535/2016 г. на СРС въпреки наличието на информирано съгласие (става дума за лечение на офталмологично заболяване с лекарствения продукт „Авастин“), като в този случай съдът отхвърля иска, защото не се доказва причинна връзка между лечението и настъпилите вреди.
Тук е важно да се отбележи, че въпреки горните съдебни решения, които сочат, че информираното съгласие не освобождава лекаря или лечебното заведение от отговорност, пациентите следва да изразят информирано съгласие по чл. 89, ал. 1 от Закона за здравето в случаите, когато се предлага лечение с подобен продукт. Лекуването им без тяхното съгласие (освен ако не са налице предпоставките на чл. 89, ал. 2 от ЗЗ) е основание за възникване най-малкото на административно – наказателна отговорност. Освен това при евентуалното възникване на съдебен спор, изразеното съгласие ще е от значение при определянето на размера на неимуществените вреди на основание чл. 52 от ЗЗД (решение по гр. дело 1773/2009 г. на ВКС).
В България беше предложено изменение на ЗЛПХМ, регламентиращо използването на лекарствени продукти off label, а именно:
Чл. 266б. (1) По изключение, при липса на алтернатива за лечение на конкретен пациент и само в интерес на неговото здраве, разрешен за употреба в страната лекарствен продукт, може да се прилага извън одобрените с кратката характеристика на лекарствения продукт показания, при наличие на достатъчно научни основания за това.
(2) Лекарственият продукт по ал. 1 се предписва от комисия от трима лекари от лечебно заведение за болнична помощ, с призната специалност по профила на заболяването, които мотивират даденото предписание.
(3) Лечението се провежда в лечебно заведение за болнична помощ, след получаване на писмено информирано съгласие на пациента.
(4) Всеки етап от лечението на пациента се проследява и документира от лекарите от комисията по ал. 2, които носят отговорност за провеждане на лечението по ал. 1.
(5) Комисията по ал. 2 уведомява Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ и ИАЛ за провежданото лечение по ал. 1.
(6) Условията и редът за получаване на информирано съгласие от пациента, документирането и проследяването на ефикасността и лекарствената безопасност се определят в наредбата по чл. 9, ал. 1.
(7) За показанията по ал. 1 лекарствените продукти не могат да се заплащат с публични средства“.
От изложеното следват няколко извода:
- Наличието на информирано съгласие за използване на лекарствен продукт извън предназначението му според кратката характеристика, не освобождава лекарите или лечебните заведения от отговорност при възникване на нежелани лекарствени реакции.
- Липсата на лекарствен продукт, предназначен за лечение на COVID-19, не означава, че не бива да се прилага терапия с лекарствени продукти, за които съществуват данни от достоверни източници, че са ефикасни при спазване на конкретни противопоказния и взимане на мерки, свързани с безопасното му прилагане – доза, стриктно наблюдение, възможност за незабавна реакция при възникване на усложнения, а защо не и предварителното съставяне на протокол за поведение на медицинските специалисти.
- Задължително се изисква писмено информирано съгласие при използването на тези лекарствени продукти.
С оглед изложеното и за да бъдат защитени в максимална степен правата и интересите както на лекарите и лечебните заведения, така и на пациентите, би било добре Националният оперативен щаб да предложи на Министъра на здравеопазването да инициира промени в законодателството, разрешаващи използването на лекарствени продукти off label в условията на пандемия. Например да се използват основанията на чл. 10 от ЗЛПХМ:
Чл. 10. (1) Министърът на здравеопазването по мотивирано предложение на главния държавен здравен инспектор, съгласувано с изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата (ИАЛ), може със заповед да разреши лечение за определен срок с лекарствен продукт, който не е разрешен по реда на глава трета, когато в страната има обявена епидемия, причинена от патогенни микроорганизми или токсини, или има предполагаемо или потвърдено разпространение на химически агенти или ядрена радиация и няма подходящ разрешен за употреба лекарствен продукт.
Само наличието на ясна и непротиворечива регламентация ще осигури сигурност на лекарите при взимане на терапевтични решения и сигурност на пациентите. В противен случай е възможно да се стигне до прилагането на т.нар „дефанзивна медицина“ в една от формите й – да не се предприемат отделни лечебни дейностти под страх от възникване на юридическа отговорност за съответния медицински специалист.
[1] Решение от 6.01.2015 г. по гр. д. № 5235/2011 г. на Софийския градски съд; свързани дела: гр. д. № 4369/2015 г. на Софийския апелативен съд, гр. д. № 4347/2016 г. на ВКС, допуснато до кас. обжалване и насрочено за 5.10.2017 г.